Покъртителен експеримент: Затвориха жена за 5 дни без телефон, лаптоп и контакти, за да види как умират в самота половината от хората на възраст над 75 години

Понякога имате неопредолима нужда да бъдете сами, жадувате самота, вместо да се страхувате от нея, нали така?

„С този постоянен работен график, две момчета тийнейджъри и огромната домакинска работа – смятам, че живота е безкрайно неблагодарен.Така, че когато ме попитаха дали ще се съглася на пет самотни дни – без телефон и компютър – беше лесно решение. Това е една хубава почивка далеч от лудостта“, сподели англичанката Фиона Филипс, която прие предизвикателството да живее сама безцелно в продължение на пет дни. СЦЕНА БГ – публикува краткия и дневник и размисли:

Понеделник

Пристигнах в новия си дом, малък апартамент в Източен Лондон. Малко хладна стая – облякох вълнените си чорапки и седнах на леглото. Почти чувам тишината. Никой няма, освен мен.

Сложих куфара в спалнята и проверих малкия кухненски бокс. До 14 часа се справих с багажа си.

Какво да правя сега? Нямах настроение да чета. Нито да гледам телевизия. Чувствах се леко виновна, че сме следобед, а аз не правя нищо полезно. Отивам да разгледам местния квартал.

Купих си храна за по-късно, обиколих и намерих кафене, в което седнах сама. Чудех се какво ще правя, по дяволите, през останалата част от деня.

Поглеждам часовника си непрекъснато. Времето върви много бавно. Връщам се в новия си дом. Гледам как майките хващат ръцете на развълнуваните си деца, докато излизат от къщите си. Мисля за моите две момчета, когато бяха малк и аз бях техен свят.

Помислих за майка ми и нейната огромна усмивка и как тя ни обичаше до отчаяние. Почувствах огромна вина, че прекара последните си дни в дом за грижи. И умря сама.

Поглеждам часовника – стана 18 часа. Ще бъде по-трудно, отколкото си мислех.

Мисля за баща ми. Преместих го в един апартамент по-близо до мен, когато имаше болестта на Алцхаймер. Посещавах го, когато не бях на работа, но той най-вече беше сам.

Купувам бутилка вино, за да ме развесели.

Вторник

Събудих се около 7 часа. Обърнах се инстинктивно и проверих другата страна на леглото. Още съм сама.

Не мога да повярвам, че се чувствам толкова обезумяла, толкова маловажна, толкова рано. Какъв е смисълът да ставам от леглото? Какво се случи с мен? Беше минал само един ден откакто живея без да правя нищо. Губя си времето, с надеждата, че ще мине бързо.

10.30 часа е. Измъкнала съм се от леглото и се чудя какво да правя сега. Търся кафе. Облякох дрехите си, сложих си грим и седя. Всички са с някого. Чувствам се някак понижена. Сякаш не съм от значение.

Усмихвам се на всички, с надеждата, че ще се усмихнат. Кафенето е шумно, главно майките говорят за децата си. Аз съм невидима

Аз наистина съм шокирана от това, колко маловажна се чувствам след една нощ далеч от дома.

Дадох си хладна представа какво може да бъде бъдещето ми ако хората около мен са заети със собствения си живот и не се грижат за мен.

Продължавам пътя си за дома, минавайки отново през магазина за вино. Не ми се ядеше. Не ми се готвеше за един.

Сряда

Започвам деня си почти по обяд. Добре. Половин ден е минал. Не мога повече да лежа. Отивам да пийна кафе, но съм изненадана, че когато отворя уста, ми е трудно да говоря.

Не съм говорила с никого цели два дни. Усмихвам се безучастно на всеки, който ми хване окото – като куче, което моли за внимание собственика си.

Все още не мога да разбера защо се чувствам така пуста. Отивам до парка и забелязвам двойка на средна възраст, която разговоря помежду си, толкова много ми липсва.

Отивам на кино. До мен седнаха две щастливи дами, завиждам им, че се имат една друга.

Четвъртък

Най-лошият ден досега. Събуждам се със сълзи, масивна черна тежест в главата ми, безсмисленост, която ми пречи да изляза, но не искам да остана тук.

Самотата ме засяга физически. Отново затварям очи, за да заспя, за да изтрия всички мисли. 1 часа е. Половината от деня вече мина.

Благодаря за пристрастяването ми към кафето, причината да се измъкна от леглото.

Не мога да спра да мисля за това, че няма с кого да говоря. Искам да върна времето обратно, за да бъда отново с майка и татко и да им кажа колко много ги обичам.

Само за три дни и половина моето самочувствие се понижи. То е свързано с взаимодействието с другите хора – приятели, семейство, на работа…

Представяте ли си… възрастните хора нямат този избор!

Петък

Спя отново до късно. Самоувереността продължава да спада. Разходка, разходка, разходка.

Все още не мога да се измъкна от себе си. Липсва ми телефона и компютъра. Разхождам се. Усмихвам се на човек. Той се усмихва. Казва ми: „Добър ден“. Кара ме да съм временно щастлива. Обратно към апартамента.

Осъзнах, че днес съм говорила с трима души – усмихнатия мъж, асистента за кафе и продавачката в магазина. Рекорд за моя престой тук.

Събота

Аз се връщам у дома! Почти срината от самота. Дънките ми се спуснат от мен, защото не ми се ядеше сама. Тръгвам си безрадостна. Почти половината от хората на възраст над 75 години живеят сами. Това наистина ме съсипва.

Самотата е по-трудна, отколкото си мислех, че ще бъде. Да бъдеш обичан, искан и необходим е това, което ни прави човеци.

Коментари

Коментирай първи

Остави отговор